ИНТЕРВЮ / INTERVIEW

November 1, 2024

Теодосий Спасов: Да си будител днес, е много отговорна задача

Световноизвестният виртуозен изпълнител на кавал Теодосий Спасов е носител на много отличия и награди, сред които и тези на Международната академия на изкуствата в Париж (1996), „Музикант на годината“ (1997, 2002), Статуетката на Аполон Токсофорос за дългогодишното му ярко присъствие в българския музикален живот и успехите му на световните сцени (2001).
През 1994 година Теодосий Спасов е включен в Световната енциклопедия по музика, издадена в Лондон. Отличен е и с орден „Св.св. Кирил и Методий“ и с наградата „Артист на мира“ на ЮНЕСКО. Има издадени над 20 компактдиска със солови изпълнения и с различни музикални формации.
Теодосий Спасов със сигурност е феномен на музикалната сцена, като неговите изпълнения са много различни и са съчетание между традиционен фолклор, джаз и класическа музика. С музиката си той покорява сцените по целия свят.
Независимо от изключително натоварения си график, Теодосий Спасов даде специално интервю за читателите на вестник БГ БЕН.

Интервю на Антоанета Петрова

– Като начало, да се върнем в годините на Вашето детство, когато баща Ви създава детска музикална школа за народни инструменти. Тогава свирите и на акордеон, но предпочитате кавала. Защо избрахте точно този инструмент?

– Да, първият ми инструмент е акордеон. Моите роднини бяха много музикални и всеки имаше свой репертоар, а аз бях дете, но с удоволствие им акомпанирах на всички семейни празници. По-късно баща ми създаде детската музикална школа към читалище „Христо Ботев“ в село Белица, Силистренско, и в тази школа имаше дисциплини: кавал, гайда, гъдулка и физармоника. Тогава баща ми ме попита какъв инструмент си избирам и аз директно отговорих: Кавал. За мен това беше може би най-романтичният инструмент, който чувах отдалеч, когато стадата се прибираха към село и овчарите свиреха. По празниците пък на центъра на селото, на мегдана, имаше една селска група от самодейни музиканти, които свиреха прекрасно. Те станаха наши учители в тази детска школа. Харесах звука на кавала и така си избрах точно този инструмент. Бяхме шест деца, от които само аз станах музикант професионалист.

– Кога открихте джаз музиката за себе си и как се роди идеята да съчетаете фолклор с джаз?

– Всъщност идеята в мен е назрявала още в Музикалното училище в Котел, където чисто интуитивно си позволявахме да смесваме хардрок, поп и рок теми с български фолклор. По това време групи като „Дийп Пърпъл”, „Лед Цепелин”, „Уайтснейк”, „Щурците”, „Диана Експрес” и други бяха кумири за нас и ние правехме нашите празници на фона на грамофонни плочи с техните песни. Слушахме и на къси вълни на веф или на транзистори музика, която пристигаше от чужбина, като например последния концерт на Джими Хендрикс на запис, което беше наистина много вълнуващо. Така започнахме да смесваме любимата ни хардрок музика с фолклора.
Но когато отидох да уча в Пловдив, там се запознах с колегата ми Дарин Бърнев, който вече експериментираше със смесване на фолклор и джаз. Неговата съпруга беше в моя клас и вероятно му е споделила, че там има някакъв „екземпляр“, който си позволява да прекрачва границите, и така се запознахме с него. Тогава Дарин ми даде две свои композиции, едната беше „Хоро с кавал“, а другата – „Бърнево хоро“. Влязох в съседна стая на академията и ги подготвих, а по-късно, докато аз ги свирех, той ми акомпанираше на пиано и беше абсолютно втрещен от резултата и предложи веднага да отидем в тях да запишем на магнетофон това, което бяхме направили. Дарин Бърнев представи тези записи на Тома Спространов и той ни покани да запишем в Радио Пловдив. А тези записи, наши първи постижения, Томата ги излъчи в своето „Любопитно петолиние“.
По-късно започнах да свиря с Веселин Койчев и Дочо Панов. Те знаеха тези пиеси и така направихме репертоар. Започнаха да ни канят на събития като трио и дори много често свирихме по бригади. През 1983 година участвахме и на Младежката джаз среща в София, организирана от Владимир Гаджев, и там всъщност стана чудото. Поканихме китариста Огнян Видев, който по това време свиреше във формация „Бели, Зелени, Червени“, и Йълдъз Ибрахимова, която пък беше на свободна практика. Киното засне това наше участие и на фона на филмчето, което вървеше преди всеки основен филм по кината ни, зрителите видяха за първи път как изпълняваме джаз на кавал. Ицко Финци зад кадър съобщи тази новина и излъчиха кадри от нашето изпълнение. За много кратко време ние станахме известни в България. След този концерт на Младежката джаз среща Йордан Рупчев – редактор в Българското национално радио, ни покани да запишем няколко пиеси във второ студио на БНР. Така започнахме да звучим и в националния ефир.

– Композирате филмова, театрална музика и творби за симфоничен оркестър и кавал. Делили сте обща сцена с безброй други големи музиканти. Какво за Вас беше да работите с имена като Енио Мориконе и Карло Селиото?

– Това беше наистина една уникална възможност да се докосна до магията на правене на филмова музика. Имах първообрази и учители, които ме вкараха директно в процеса като изпълнител, и аз виждах как се ражда и как се подлага музика върху картина. С Енио Мориконе имах по-близък контакт, докато с Карло Селиото се видях само няколко пъти. С Енио дори сме закусвали банички с боза! Всичко това дължа на композитора Виктор Чучков, който пък беше причината Мориконе да записва музика и да прави филмовите си продукции с един смесен симфоничен оркестър от Българското национално радио и Филхармонията. Тогава имах покана и за две продукции на Енио, с когото вече бяхме приятели и той дори ме наричаше „кавалло”… да, аз свиря на кавал, но сavallo на италиански означава кон. На последния му концерт в София ме покани да свиря тема от филмовия му сериал „Nostromo“ и тогава аз му подарих една пластика с малко конче, изправено на задните си крака, и той едва не се разплака от вълнение. Това беше и последната ми среща с Енио Мориконе.

– Какво Ви вдъхновява да композирате такава красива музика…

– Много неща ме вдъхновяват, но най-вече срещите с хора, срещите с природата и докосване до другите изкуства. Това е моето вдъхновение. Иначе всичко останало е труд, усвояване и близък контакт с инструмента и самата музика като цяло.

– Фотографията е Ваше хоби. Разкажете ни за пътуването до Антарктида и за първата Ви изложба, която БНР откри, посветена на пътуване?

– Получих покана от проф. Христо Пимпирев с предложение да направим научен експеримент, какъвто дотогава не е правен, а именно – да композираме музика на Антарктида. Имало е музиканти, които са свирили на Ледения континент, но никой не е композирал там. И така заедно с китариста Християн Цвятков пътувахме до остров Ливингстън, където се намира българската полярна база в Антарктида. Престоят ни там беше само 10 дни, но с Християн успяхме да уловим идеи, които записахме и скоро ще издадем в албум, който тогава не успяхме да осъществим поради ковида, който ни завари, връщайки се в България през пролетта на 2020 година. Тогава заложих именно на този стил – всеки от различно място да запише своята партия, като поканихме също Христо Йоцов, Живко Петров, един струнен квартет и певица. Всеки от музикантите е записал своята партия, с изключение на мен, но ще намеря време да запиша моята част и импровизациите в пиесите. Всичко се проточи и вместо с албума, аз се занимавах с куп други неща, които възникнаха след пандемията, когато бурно започнаха концерти и вече имах покани да записвам за различни международни проекти. Затова вероятно до края на тази година или в началото на следващата ще бъдем готви и с този албум и дори обмислям идеи за неговото представяне из страната.

– Според Вас има ли разлика в етиката на работа между българските и чуждите музиканти?

– Разбира се, естетиката, по-скоро и етиката. Всъщност характерите определят взаимоотношенията. Както в България има големи егоисти, така и в чужбина има такива. И както в България има добри и благоразположени музиканти, такива има и в чужбина. Според мен тук нещата опират до индивида, до позицията му като даденост и качества.
– Какъв съвет бихте дали на младите музиканти, които се стремят към световната сцена?
– О, да мечтаят, да работят, да творят и един ден те ще бъдат разпознати и желани и на други места! Всичко става с упорит труд и работа. Вече сме 21-ви век и за да имаш истински успех, не е достатъчно само да си добър изпълнител и музикант. Има много други елементи и фактори по отношение на общуване и характер. Нужно е също така да се работи много и върху себе си във всякакъв план, освен в музикален.
– Първи ноември е Денят на народните будители. Какви мисли предизвиква у Вас този празник?
– Да, това, да си будител и да те нарочат за будител, е много отговорно. Дори си правя шега, че аз не съм будител. Защото, да „събудиш“ някого, това предизвиква стрес у спящия. Колкото и внимателно да го събудиш, ти го изваждаш от неговия ефирен интимен свят. По-скоро аз съм приспивател, отколкото будител. С музиката успивам и отнасям публиката в един друг свят, далеч от стреса на събуждането, където потъва, отпускайки се, и по този начин се вдъхновява. За мен силата е в отпускането, а не в стягането или стреса. Така, че това е моята позиция за будителите. И да, това е хубава дума, с патриотично значение, някаква категория, в която те вкарват, но ако сам човек не се събуди от естествено събуждане, тогава той е жертва на стрес.

– По отношение на българските държавници и системата – с какво не можете да се примирите?

– България е прекрасна, но на нас ни куца управлението. И това е така, защото дълги години сме били сателит на някоя държава и не са ни допускали в решенията на политическите актове, които са вземали. Ние просто сме се съгласявали, козирувайки, и дори сме изпълнявали жестокости на нашия събрат, съсед или сънародници… Такива зверства са се извършвали заради смяната на системата и заповедите, които са идвали отвън – по примера на нечии решения, взети извън България, несъобразени с българския народ. И сме дали огромни жертви от много стойностни хора. Но сега ни се дава възможност да участваме в Европейския парламент, докато преди не сме участвали в парламент на бившите социалистически държави, където всичко се командваше от Москва, а изпълнителите бяха водачите на всяка държава и решенията се вземаха в тесен кръг. Ето сега сме в система на демокрация и имаме достъп до парламент, където се чува и нашето мнение, и това взаимно общуване е малко по-различно от предишното.
Надявам се, че всички млади политици, които учат навън дипломация и политически дисциплини и решават да дойдат да управляват България, биха били по-адекватни на прогресивните европейски намерения. Ние сме някакъв балансьор, самото ни географско положение е такова, че да бъдеш балансьор между Изтока и Запада, не е никак лесна работа. Неслучайно западняците наричаха Тодор Живков „хитрата балканска лисица”, това му беше прозвището. Никак не им е лесно на нашите политици. Имаме гениални хора между тях, но центробежните сили тук в България са много силни и такива ще бъдат, каквото и да се случи. Ако се обърнем назад в историята, ние винаги сме били част от нечия империя. Можехме да бъдем заличени. Но това, че все още съществува български народ и държава, означава, че тези, които са били отдадени на управлението на България, все пак са направили условията такива, че да съществуваме.

– Упреквате ли българите, които напускат родината?

– Не упреквам хората, които живеят извън България, те са направили своя личен избор. Слава богу, дойде време, в което можеш да се преместиш да живееш в друга държава, ако там ти харесва и се чувстваш щастлив. Нашето поколение мечтаехме именно за такова пътуване и общуване, за другата част на света, защото в онези години бяхме затворена система. Но не ми харесва, когато живеещите навън не се интегрират с мястото, на което живеят, и не са съпричастни със законите на държавата, в която са избрали да живеят, и си позволяват да избират моите ръководители в България, където аз съм избрал да живея! Ние всички видяхме, че всъщност сладостта на Запада има и малко горчилка. За да живееш там, се иска много силна и дълбока адаптация. Ако не си роден там, се изискват огромни усилия и жертви. В много случаи например българите, които решават да изберат друго местоживеене, се посвещават на децата си, за да могат те да се реализират и адаптират по-добре от самите тях извън България. Хората от моето поколение, които напуснаха България в началото на 90-те години на миналия век, вече са с намерение да се прибират в родината. Почти целият им активен живот е преминал в труд в друга държава и те искат последните години от живота си да ги прекарат в България. Това ми харесва и го разбирам, защото небето, под което всички ние сме родени, тази земя и природата, всичко това ни зове.

– Пътувате доста по турнета и концерти и имате възможност да се докоснете до българската общност в различни държави по света. Какво най-силно Ви впечатлява у сънародниците ни, които срещате там?

– Много е интересно. Едно е да контактуваш със сънародници след концерт, а съвсем друго е да ги чуеш как си говорят в самолета на връщане от чужбина, преди кацане на Летище София. Защото там след концерта те изпитват гордост, докато, прибирайки се в България, някои от тях афишират фалшиво самочувствие, взето от условията на живот в една друга държава, където всичко е изработено от хората, живеещи в тази държава и дали всичко тя да изглежда по този начин чрез законите и състоянието на условията на живот там. Да, интересно е, много неща могат да се видят и чуят, но по този начин аз попивам идеи, които след това ги вкарвам в музика. Полезно ми е да усетя българската публика на концерта и след него, както и да усетя българите, които пътуват навън и след това се връщат в родината.

– Какво планирате в близките няколко месеца и кога да Ви очакваме отново в Лондон?

– Предстои ни концерт в Копенхаген, Дания, където ще представим „Антарктически приказки“, който през май месец представихме и в Лондон. Това е един музикално-поетичен спектакъл, в който от страна на музиката участваме Християн Цвятков – китара, и аз, както и актьорите Бойка Велкова и Любомир Ковачев, които изпълнят класически стихове и поеми, допринасящи за пресъздаване на уникалната атмосфера на Ледения остров и романтиката – неща, които са останали в историята на поезията. Успяхме да представим „Антарктически приказки” и в Швеция. Това е едно докосване до настроението и състоянието на Антарктида и музиката, която направихме там с Християн Цвятков.

– А работите ли и по други проекти?

– Да, направих музика за два спектакъла. Бях поканен в Народния театър от режисьора Ясен Пеянков, който е бил студент от класа на Крикор Азарян и от дълги години живее в Чикаго. Пеянков постави спектакъла „Куклен дом, Втора част“ по Хенрик Ибсен, чиято премиера беше съвсем скоро в Народен театър “Иван Вазов”. Другият спектакъл е „Буржоата благородник“ по Молиер, поставен от Бойка Велкова в Сатиричен театър “Алеко Константинов”, и това е една комедия, съвременен прочит на Молиер, с доста актьори от Сатиричния театър. За мен беше изключително вълнуващо да чуя и видя крайния резултат, на което и публиката се радваше.

– Благодаря за отделеното време, г-н Спасов! Сърдечни пожелания за здраве и успехи! И до нови срещи, отново в Лондон!

БГ БЕН
www.bgben.co.uk

Theodosii Spassov,Teodosii Spasov ...