Интервю / Interview

Теодосий Спасов: Българската публика слуша със сърце и душа

Автор: ИА Фокус

27.02.2024

Ето, че дойде време да си говоря с този толкова невероятен гост, който прие моята покана. Казвам добър ден с особено удоволствие на Теодосий Спасов.

Добър ден.

Чудех се как да започна този разговор, чудех се какво да ви попитам. И естествено, това, което направих, е: пуснах си в слушалките ваша музика, започнах да слушам и си дадох сметка колко много емоции има в тоя кавал, колко много дори меланхолия има, нещо, което е толкова завладяващото, че просто човек настръхва, когато го слуша. Замислих се, за нас ли е само така или може би за всички. Универсално ли е това усещане, което носи звукът на кавала според вас?

Аз си мисля, че от мен започва, първо аз започвам да се вълнувам и чрез него предавам тая зараза към публиката. Но наистина, вълшебен е този инструмент. Той ме плени още когато бях деветгодишен и започнаха моите първи уроци.

Вие ли го омагьосвате или той вас?

Взаимно е.

Или борбата е безсмислена?

Не, не, няма борба. То е любов. По някой път си позволявам да спра известно време да свиря и като започна отново след почивката, той ми подава нови идеи, които веднага внедрявам и използвам, за да забавлявам публиката.

А всъщност публиката различна ли е? Тази, която ви слуша тук, в България, реагира ли по малко по-различен начин от чуждата? Защото кавалът все пак е много български инструмент, той резонира много силно в българските земи.

Българската публика е най-разбиращата, когато слуша кавал, но например моята любима публика е полската.

А така!

Да, защото българската публика слуша двуизмерно, докато полската публика слуша триизмерно.

Какво значи да се слуша двуизмерно и триизмерно?

Ами, българската публика слуша със сърце и душа, докато полската слуша със сърце, душа и разум.

А, ето това е интересно.

Да. И наскоро бях в Полша и отново се убедих в триизмерното й слушане. Голямо удоволствие, взаимно удоволствие е. Може би се дължи на тяхното музикално световно присъствие във вид на Шопен в света на музиката и полският джаз, джаз школата на Полша е може би най-добрата в Европа. И съм свирил много често там, имал съм турнета с полски музиканти също.

Може ли да се изсвири Шопен на кавал?

Може, разбира се, да, може.

Свирили ли сте го пред полска публика?

Не съм си позволявал, особено пред полска публика. Но мога, да, това е идея. Не съм, не съм свирил.

Може и пред българска, ние няма да откажем.

Може. Трябва да взема някоя мазурка.

Или валс.

Свирих скоро мазурка, миналата седмица с Артур Дуткевич – един от техните големи джаз светила, пианист. Изсвирихме две мазурки, негови обаче, понеже той е свирил много Шопен и си позволява да композира. Едната мазурка беше в полски стил, разбира се, а другата – в африкански.

Е това вече е много интересно.

Да.

Африканска мазурка, изсвирена от поляк и от Теодосий Спасов. Това трябва да се чуе. Може ли да се чуе всъщност? Има ли записи?

Може би скоро в YouTube Българският културен център във Варшава ще го публикува концерта или част от концерта. Може, може да се чуе.

Много е интересно това, което казахте за разума. Аз пък си мислех, че разумът говори с думи, докато душата има нужда от музика, и си мислех, че музиката е може би по-скоро универсалният език, на който ние усещаме нещата. И щях да ви попитам, в този ред на мисли – вие свирите, но също така и говорите понякога, ако мога да кажа "говорене“, защото това са някакви звуко-думи, без винаги да има някакъв смисъл в тях. Защо, какво не може да бъде изсвирено и трябва да бъде изказано? Има ли нещо, което не можем да кажем, но можем да чуем, да бъде чуто?

Аз обожавам човешкия глас. Кавалът е инструмент, който имитира човешки глас. И във фолклора има един такъв израз – кавал свири, говори. Но аз си позволявам и разни ритмични речитативи да вкарвам с глас, перкусионни модели и дори си позволявам понякога да кажа текст чрез пеене. Нямам претенции, че съм певец, но заради текста, който искам да споделя с публиката, го изпявам. И наистина има нужда от слово, не само от звуци и от музика. Но словото, особено когато влезе в музикалната програма, то носи послание, носи и мъдрости такива, съвети към публиката.

Съвети, да. Споменахте словото – словото, от което имате нужда, словото, което е в началото на сътворението. То ли е или музика?

Според мен е взрив. И взривът може да се третира като музика. И след това идва словото.

А инструментът, на който свирите, всъщност един ли е? Колко кавала имате? Кой ги е направил?

Аз имам много инструменти, повечето от които са ми подаръци. Но първите ми бяха в детството от Добрич – Толбухин тогава се казваше градът. Тогава баща ми беше секретар на читалището и купи хубави инструменти, създаде детска музикална школа и ми предложи да си избера инструмент. Аз избрах кавал. След това вече получих професионален, по-сериозен инструмент от Пенчо Нешев в Шипка – невероятен майстор на инструменти, аристократ на външен вид. Отдавна вече не е между нас. По-късно се влюбих в инструментите на Жечко Маринов от Стралджа и свиря и досега с негови инструменти. Имам също инструменти от Стоян Иванов от Камено, Бургаско – невероятен майстор, може би един от най-добрите лютиери, майстор на кавали и на гайди. Също имам инструмент от Енчо Пашов – много сполучлив инструмент. Материалите на някои от инструментите са много стари. Някои са от дрян, от чемшир, имам от абанос, от розово дърво. Инструменти като обоя и кларинета се правят именно от такива материали. Но аз съм получавал подаръци такива материали и съм ги давал на Жечко Маринов да ми прави инструмент.

Различава ли се с нещо музиката, която правехте преди 20 години, с тази, която правите в момента?

Да.

С какво?

С времето. Времето определя звука и посоката на музиката.

Какъв е звукът на нашето време?

Ами, многопланов. Да, сега съм увеличил ефекта на многопластовото въздействие и може би по-лаконично, по-конкретно вече и с годините, аз съм изчистил лутането към търсене на правилния тон, правилната нота. То има такъв анекдот за музиканти, които свирят много виртуозно, много нагоре-надолу, бързо особено – за тях се казва, че търсят правилния тон и не могат да го намерят.

И затова са толкова бързи.

Да, опитват да го открият. Ами, да. И сега с годините като че ли по-конкретно свиря вече, търся по-разнообразни форми и звукореди най-вече в инструмента. Може би контактът ми с мои съвременници в България и извън България ми въздейства също, с младо поколение.

Пеете повече сякаш напоследък.

Заради текста, да.

Аз съм пристрастна към думите и това, което чувам, особено ме радва – че по някакъв начин словото също е важно и за вас. Мислех си за звука на времето, за който споменахте. Вие взехте българската автентична музика, превърнахте я в джаз, превърнахте я в толкова много други неща, качихте я на една световна сцена. Някакви други хора също тръгнаха от българския фолклор и го превърнаха в нещо, което дори не искам да назовавам. Появиха се нови стилове и жанрове, които неочаквано за мен дори, сякаш станаха ужасно популярни. Защо според вас, се стигна до тук?

Явно, защото има нужда от това.

От тази безвкусица?

Да, има хора, които обичат безвкусицата. Има хора, които обичат вкусното ястие, приготвяно много часове с търпение и с вкус. И други, които обичат бързото ястие, което е безвкусно, но убива глада.

Аз си мисля, че това по някакъв начин би могло да се промени, също си мисля, че е целенасочено. Защото когато хората нямат вкус, знам ли, може би са по-предпочитани от някого, нещо се случва в обществото.

Намирисва ми на конспирация.

Как се борим с безвкусицата? Какво да направим?

Както казват мъдрите, за всеки влак си има пътници. Никога обществото не е било единно. Никога не е имало общ вкус. Има хора мислещи, хора, които харесват промяната, прогресията и те са между нас. Има други, които обичат еднообразието и безвкусното. В много заведения, клубове, кафенета, ресторанти звучи наистина една музика безвкусна, която минава като фон.

Но пък е лесно смилаема, може би това...

Има и друга музика, именно това, за което се шегуваме за текста и за песните, които пея. Те ангажират, това е музика, която носи в себе си провокация и послание ангажира съзнанието, всъщност именно възбужда функцията на съзнанието. А това не всякога е полезно.

Трябва ли да се образоваме? Търсите ли образована публика, споменахте, че полската вкарва и разум.

Да. Публиката е такава, каквато е. Аз пристигам на място, усещам я и свиря в нейната посока. Гаранцията е, че тя е дошла заради мен и заради това, което правя. Всеки има публика. Не случайно се пълнят огромни зали за онова, за което започнахте да говорите за фолклора и новите превъплъщения.

Тенденции, да. На много сцени сте се качвали, на много места по света. Кое е признанието, което най-много пазите като спомен, което е най-важно за вас?

То е по-скоро относително състояние, което се носи винаги в мен, като благодарност въобще към публиката и към родителите ми, които са ме тласнали в музиката, към моите учители, към семейството ми, и към мястото, където съм се родил. Това всичко е в мен и аз го оценявам и гледам да го поддържам и нося със себе си.

Но все пак, може би има един момент в живота ви, който сте го запазили, след което сте си казали “да, ще го правя това нещо, то ми носи топлина, то ме изпълва"?

Може би един стар случай бих ви разказал. Това беше 80-те години, когато имаше комисии, които отговаряха за джаза тогава в соца, и определяха кой може да свири на джаз сцена. В един момент тази комисия, няма да споменавам членовете на комисията.

Те не са живи сигурно вече?

Някои от тях са живи, но повечето не, бяха казали “Да си гледа той сватбите и народната музика, няма място на нашите сцени". Аз се бях появил вече категорично с много почитатели в нашата студентска група “Джаз линия", където свирихме заедно с Веселин Койчев - китара, Дочо Панов - бас, Радул Начков - барабани, Йълдъз Ибрахимова вокал, и ми забраниха. И изведнъж започнаха да не ме излъчват по радиото. Аз свирех на поредната сватба в Тракия, някъде в Пловдивско, и в една от почивките на оркестъра към мен се приближи един човек, и каза: “Мога ли да те питам някои неща". Аз викам: “Да, може". Той казва: “Аз съм овчар, обаче обичам да слушам с транзисторчето като паса овцете и слушам много, и много ми харесва твоята музика, тая, която свириш и смесваш с джаз". Той ме попита две неща, първото беше “Ти женен ли си?" В това време аз съм бил на 24-25 г., аз казах “Не". “Е, какво чакаш? Искаш да умреш като катър без история ли?" Това беше първият съвет, който не ми излезе от главата. И тогава много ме впечатли. И вторият беше “Свири тази музика, която правиш. Ние може да не я разбираме, но я харесваме."

Мъдростта на овчаря за човека, който свири на овчарски инструмент. Невероятно.

Даде ми два мъдри съвета.

Планирате ли нещо съвсем скоро? Някъде концерти, нов албум?

Нов албум, да. Напоследък записвах за продукции на музиканти от Австрия, от САЩ, готвя да се появи музиката от Антарктида, бяхме поканени от проф. Пимпирев, заедно с Християн Цвятков - китарист, да композираме там на място музика. И вече съм на път към финализирани издания на албума, който се нарича “Ледени очи".

Кой ви гледаше от леда там?

Може би древността и тайните на това място.

Чухте ли ги?

Чухме ги, да. Много лесно дойдоха, да. Сега скоро завърших един концерт за симфоничен оркестър, кавал и цигулка. Ще го изсвирим юни месец, заедно с нашият гениален цигулар Светлин Русев и Софийска филхармония. Друго, предстои ми пътуване в Хърватска, в Унгария, много активно свирим три програми с Хилда Казасян, два филма - българското кино и световното кино. И сега, преди няколко дни имахме премиера в Плевен, това е продукция заедно с Плевенска филхармония “Да обичаш Гершуин" - това е заглавието, да. Мина прекрасно премиерата, предстои да я изсвирим след два дни във Враца.

А в София?

В София към края на годината е планирано в зала “България".

Значи има за какво да си мислим и какво да заплануваме в нашия културен календар. Това беше невероятният Теодосий Спасов в студиото на “Цветовете на България".

Калина СВЕЖИН

Theodosii Spassov,Teodosii Spasov ...