Интервю / Interview

ТЕОДОСИЙ СПАСОВ – И НЕКА БЪДЕ МУЗИКА!

28.12.2021

Автор: Радостина Колева

Силно стискам мотото: „ПОВЕЧЕ КУЛТУРА“ и съм се заела с разкриването на вътрешната и емоционална същност на хора, популярни и не дотам, но интересни!

Може ли да си по-щастлив, когато те води музиката? Когато килимът на света, отворен пред теб, е ярко червен… Когато си се насладил на усещането да ти ръкопляскат заради таланта и владеенето на съвършения кавал… Не само може, ами щастието ти е безмерно.
Около Теодосий ухае на спокойствие, ухае на тишина и на кротост.

Нов албум – “Теодосий Спасов пее”. Ама ти реално и преди си пял. Сега вече е официално ли?

Това е идея на Иван Минчев – мой приятел и продуцент, който намери начин да се появи такъв вокален албум. Обикновено в другите албуми вкарвам по една песен в програмата. Идеята не е да пея като канарче, а да споделя текст, който ме вълнува, на моите съвременници и почитатели, интересуващи се от изкуството ми.
Има девет песни, които съм пял в най-различни варианти. Този път записахме “Хубава си моя горо” с Живко Петров и Христо Йоцов. Има една песен, “Тудорка”, която изпълних с мои приятели от Ню Йорк – “Парадокс трио, в което са Мат Дерио (мулти инструменталист), китаристът Брат Шепик и Руфус Кападокия (виолончелист). Някои от песните записахме в чужбина.

Имаш ли притеснения, свързани със създаването на албум, точно сега?

Не, нямам. Последните албуми съм продуцирал със свои лични средства и има възвръщаемост. Обикновено ги продавам след концерти, а също и по интернет.
Преди известно време издадох плоча с архивен запис от 1987 година заедно с китариста Огнян Видев – “На гости у една актриса”. Бяхме в дома на Катя Паскалева и съпруга ѝ Иван Росенов, а там беше и Антон Горчев. Направихме импровизиран концерт с разговори. В записа от касетофона се чуват гласовете и на домакините. Дигитализирах архива и го издадох на плоча преди месец. Бутиково.

Опитваш ли се да превръщаш музиката си в поезия?

Винаги трябва да има поетична нотка в музиката. Тя би трябвало да е кратък разказ, малък филм, да те пренася в друго състояние, в други пространства. Инструменталната музика не е само демонстрация на техника и сръчност, а би трябвало да е споделяне на някакъв виртуален, абстрактен разказ. Песните носят своя текст и чрез него достигат до душата на слушателя.

Често ли попадаш в такова състояние?

Състоянието ми е като на всички останали – с желание да се опазвам от негативизма. Събирам се със сродни души. Гледам с другите да не ни се пресичат пътищата. Има различни, кратки пътечки. А понякога и отстъпвам.
За мен животът не е борба, а е пътуване. Когато срещнеш по-агресивен пътник, по-негативен, спираш на пресечката и го пропускаш. Така той отминава с неговите си стремежи и карми.

Ако се опита да те настъпи, а не успееш да избягаш?

Защо? Какво съм му направил аз? Отмествам се и той намира някой друг.

На каква музика не би устоял ти самият да слушаш?

Каква ли не музика минава през мен… Гледам да се задържам на хубави попадения, на някои световни открития в различните жанрове. Но напоследък виждам една тенденция към реплики. Когато си чул нещо, можеш да направиш свое постижение на същата тема по много по-оригинален начин. Дори носи голяма отговорност, ако не се справиш. Рискуваш бързо да те забравят, а да остане оригиналът.

Свири на Антарктида. Успя ли да овладееш усещането си от сблъсъка с мощта на това място?

Наистина беше голямо преживяване. Идеята за това пътуване дойде от проф. Христо Пимпирев. Той покани мен и Християн Цвятков да пътуваме с 28-ата експедиция до Антарктида. Прибрахме се в края на февруари 2020 година, преди да започне пандемията. Идеята беше да създадем там музика, под влияние на впечатленията си. Имахме голямо вдъхновение от това, което виждаха очите ни, чуваха ушите ни и усещаха душите ни. Много бързо реализирахме идеите си от мястото и създадохме 12 пиеси, които предстои да се появят в албума “Ледени очи”. С Християн поканихме музиканти, които имат отношение към духовно пътуване в извисени пространства – Иван Шопов, Живко Петров, Христо Йоцов, Радослав Славчев, Поли Цвяткова и един струнен квартет.
За Антарктида трудно може да се говори. Човек трябва да отиде там и да усети, да се вдъхнови и да създаде нещо в своята област. Всеки по свой личен начин успява да почувства това уникално място на земното кълбо. Имаш усещане, че си извън света, по-близо до звездите, отколкото до човечеството. Основните заселници са тюлените, пингвините, някои птици и океански жители, странни риби…

Значи си имал разговори с пингвини.

Свирихме им и ни харесаха. Не ни подгониха, не ни изгониха. Тюлените – също. Беше вълнуващо да попаднем в техния свят и да опитаме чрез музика да общуваме. Има създадени два филма – “Песента на ледения юг“ и “Танцът на пингвините”, които бяха излъчени по Националната телевизия.
Когато се прибрахме, се сблъскахме с пандемията. Нещата се промениха.

Какво ти е по-важно: да връщаш лентата назад или да я върнеш напред?

Започвам бързо да се освобождавам от излишни файлове. На тази възраст вече имам избирателна памет. Напред като че ли нямам афинитет към лъжливи илюзии. Особено сега, в тези условия на пандемия. Човек планира нещо, а няма гаранция дали ще се състои. Турнета в Канада и САЩ презаверяваме вече трета година. Всичко – в последния момент.

Разделяш ли спомените си на периоди?

Не. До преди 5-6 години го правих, но вече – не. След като скоро ми дадат безсрочната лична карта, ще бъда само в един период. Живея със желания и идеи, но с такива, които мога да постигна. Биологически се променяме, но опитваме да запазим детското в себе си. Тялото се противопоставя на полета на детската душа и тогава започват едни уговорки между тях, защото душата е свикнала да тича, да лети.
Някои на моята възраст мислят, че могат да карат ски така, както са карали ски преди, а след това им изпращам поздрави в ортопедията. Има неща, които отпадат с времето. Нямам това пружиниращо тичане, което има малкото дете. Едно 10-годишно момче обича да кара велосипеда си не само по асфалта, а и по черни пътища. Правил съм го. Но вече трябва да кандардисам тялото да угажда на душата. Аз правя неща, които би трябвало да имат стойност за възможностите ми на тази възраст, да са благородни на ниво “арт”.

Но не си правиш експерименти.

Експериментите ги правя вкъщи вече, в кухнята, пиейки чай и кафе, заедно с мисленето за музика. На сцената правя някои авантюри и полети, изненада и за мен самия. Трябва да има едно пространство, в което нищо не се знае и се скача надолу с главата. Именно там се стига и до някои нови открития.

Спокойствието твоето състояние ли е?

Държа да е мое състояние. Обичам да съм спокоен, а и другите около мен да са спокойни. Тогава има хармония между мен и тях. Говоря за балансираност вътре в нас и около нас. Другото не е полезно. Стягаш се, ако си неспокоен. Има едни такива клишета: “Той имаше неспокоен дух”. Може, но постиженията на духа са в абсолютно спокойствие и полет. Свобода без да си напрегнат от безпокойство. Трябва да сме будни преди всичко, за да имаме чувствителност, да улавяме живота около нас.

А викаш ли?

Случвало се е, когато ме изкарват извън спокойствието ми. Тогава виквам, за да се браня от ситуации и хора. Бих желал да се чувствам комфортно.

Емоциите не са нещо, което да е свързано със спокойствието.

Те – да. Емоциите си имат един формат, който те кара дори и в тъгата и в мъката да можеш да запазиш баланс и душевна хармония. Като че ли тогава и мъката се усвоява по-лесно. Радостта също не бива да е прекалено експлозивна, защото тя се разсейва. Ако е по-прибрана, по-концентрирана, радостта носи дълготрайност. Ако е овладяна, може да ти донесе много идеи за съзидателност. Ако избухне, е много кратка.

Има ли все още за какво да спорите с Бойка (б.а. съпругата му, актрисата Бойка Велкова), или сте в абсолютен баланс?

Разбира се, че спорим. Така трябва да е. Мъжът и жената са два полюса. Така красиво е създаден този свят, това са две различни гледни точки. В тези спорове се ражда и истината, в средата. Както и от взаимодействието на мъжа и жената се появява детето. Средно природно божествено решение. То взима чертите и характера и от двамата.
Иначе продължаваме да работим заедно. Почти за всяко представление, което режисира Бойка, ме кани да пиша музика. Театър и музика ни владеят вече повече от 30 години.

снимки: Радостина Колева

Cultinterview.com ...

Интервю / Interview

D!VA

Личности и истории

Теодосий Спасов: В процес на самоусъвършенстване

Красива е не само музиката му, но и гласът му. Той се носи като широка, плавна и плътна добруджанска мелодия и пленява. Разказва за живота, любовта, страстите и спомените си, а аз си го представям като един митологичен Орфей с кавал в ръка.

Директорският кабинет в БНР му отива със своята строгост и подреденост. Докато говорим, гледам право в големите му смугли очи и едва смогвам да задам въпрос. Унасям се в една приказна история, разказвана от най-изявения ни кавалджия – новатор, направил ни известни по света с майсторството и виртуозността си. Теодосий Спасов, човекът, чието име в превод значи божи дар, спасяващ душите с музика.

Да се завърнем в детството ти. Какви са твоите спомени оттогава?

Роден съм в Исперих. Първите години живях и поизраснах с моите родители в едно близко до Исперих селце – Владимировци. Смесено тогава – българо-турско. Майка ми е израснала също в подобно село Глоджево, Разградско, до Кубрат, и знаеше турски език. Беше завършила за учителка в Русе и такива като нея бяха ценни кадри, за да могат да направят фюжъна, да се образоват в българската система и турско говорещите. Израснал съм точно в такава среда. Имах в репертоара си до 4-годишна възраст и български песнички от детската градина, и турски песнички на моите „съградинници“.

По-късно се прибрахме в селото на баща ми – Белица, Силистренско. Едно много красиво село до Тутракан, южно от река Дунав. Там вече бях ученик до десетгодишната ми възраст. Много приятни спомени, летни ваканции. Селото беше много богато, интересно и магическо за децата. По-късно съм изпращал там и моя син. На местата, на които съм падал с велосипед, и той е падал. На същите места си е белил коленете, където и аз. От дърветата, от които съм падал – и той. Има хубава гора, много хубави хълмове.

На какви игри играехте тогава?

О, всички селски игри. Като се започне от чилик – крикет, както го наричат тук-там, но това са праобразите. Хвърчила сме си правили, ски сме карали, шейни. Много хубави зими имаше, а летата бяха горещи. Много плодородно място. Оттогава още не мога да се отърва от навика, като мина покрай плодно дърво, да си откъсна. По черници сме се качвали, футбол сме играли. Прекрасно детство. Училището ни беше голямо и деца идваха и от съседните села да учат – турчета, българи, бяхме смесени в големи класове и беше много весело.

После се преместихме в Панагюрски колонии. Това е в Средна гора, на 1000 метра височина. Над Панагюрище, по пътя за Златица. Това е селище, което беше населявано от работещи в Мок „Медет” (минно обогатителен комбинат – бел.ред.). Баща ми реши, че с интелектуални занимания не му се занимава повече. Той имаше много професии, дори с читалищна самодейност се занимаваше на село, беше завършил театрални курсове и поставяше пиеси с местните интелигенти. Печелил е награди за постановки за нашия театър към читалище „Христо Ботев“ във Белица. Раснал съм в тази атмосфера. Попивал съм как се прави театър, как се правят декори и осветление, музика.

А кога се влюби в кавала и започна общението си с него?

Започнах да свиря на кавал деветгодишен. Татко създаде детска школа. Събра местни самодейни свирачи и имаше учители за гъдулка, за кавал, за гайда и за физармоника – това, което е като баяна. Внесено е от белогвардейците от Русия. Бяхме шест деца, които започнахме да учим тези инструменти. В началото започнахме слухово подражателно. Това бяха моите първи стъпки.

По-късно, като се преместихме в Панагюрските колонии, аз вече бях в друга атмосфера. Имах акордеон, който мъкнех постоянно със себе си. Това ми е първият инструмент, още преди кавала. Имах задача да обслужвам всички наши семейни събития и празници. Бях научил репертоара на всички от семейството, за да мога да акомпанирам. Това бяха първите ми стъпки в музиката като корепетитор. То много неща в света са започнали именно по този начин.

А не те ли караха да рецитираш стихотворения на празници и семейни сбирки?

Рецитирал съм, как да не съм рецитирал, но в училище. Вкъщи фаворит на стихотворенията беше баща ми. Той дори и пишеше. У нас нямаше кой друг да го измести от почетното място. Мен често ме будеха в най-сладките ми сънища след полунощ, за да ставам да акомпанирам. Знаех тоналности, любимите песни на чичо ми, на лелите ми, на баща ми.

Кажи някоя любима песен?

На чичо ми мога да кажа любимата: „Девет да ги любиш – ни една да нямаш“. Баща ми имаше много. Той беше специалист по старите шлагери. Майка ми също обичаше такива песни и ги пееше. Но баща ми за голям свой късмет, седемнайсетгодишен когато е бил, е ходил на журове и вечеринки и кой мислиш е свирил в Тутракан? Интернираният Асен Овчаров и неговата съпруга. Младежите от Тутракан са танцували на танга, на джаз стандарти и др. Овчаров е един от бащите на българския джаз – „Джаза на оптимистите“.

А защо теб те насочиха към кавала?

Тогава около мен имаше майстори, които могат да ми бъдат учители. По празниците, в събота и неделя, в хубавите дни хора̀ се вихреха в центъра на село точно с тези местни музиканти, които свиреха. Имаше такива танцьори, че шапката да ти падне. Те бяха като изкопани от романи и от филми. Няма ги вече тия хора – невероятни таланти и познавачи. Там, в този край е много хубав микс от етноси. Приселци ги наричат. Едните идват от Еленския Балкан, когато по Добруджа са раздавали земи за обработване. Идват от зад Дунава от Молдова, Украйна, Румъния. Връщат се обратно бегълци – българи, които носят своя фолклор. На тях произходът им е от Беломорска Тракия пък. Има и от тези казълбаши – турци, които са наоколо, и е много интересен меланж от музика, от танци, от облекла, костюми – говоря за шейсетте години. Аз съм роден 1961 година и от средата на 60-те и 70-те са моите спомени, в които съм попил всичко това, което тогава се е случвало. Бях дете. Гонехме се с другарите ми между танцуващите. В хората влизахме между ръцете им, при музикантите, те са в центъра на хорото, а то се върти.

Публикувано от Вида Пиронкова

Фото: Ани Петрова ...